«Не, най-първо ще погледна» — си каза тя и потърси дали е писано «отровно» или не. Беше чела приказки за деца, които се изгаряли, които били изяждани от диви зверове (и още други такива неприятни случки) само защото не могли да запомнят простите правила, на които техните приятели ги учели. Например: червено нажежен ръжен ще те изгори, ако го държиш по-дълго в ръцете си; ако порежеш пръста си много дълбоко с нож, обикновено потича кръв; и това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише на което пише «отрова», току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.

Само че на това шише не беше написано «отрова» и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло)и тя бързо го изпи.

«Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свивам като далекоглед.»

И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока. Помисли си, че ще може вече да мине през вратичката в оная хубава градина, и лицето й светна. Но тя първо почака, за да види дали няма още да намалее. Безпокоеше се малко.

«Защото, знаеш — си каза Алиса, — може да свърши така, че нищо да не остане от мене. Като свещ, когато изгори. Каква ли ще изглеждам тогава?»

И тя се помъчи да си представи как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подобно нещо.